Историята на Гюлшан Естир преразказана от Телма Сангстер
Фондация „Библейска лига"
Срещата на една бивша мюсюлманка, болна и парализирана на легло с Исус, нейното изцеление, промяната в живота й и нейното посвещение на делото на благоветствието за нашия Спасител, Откупител и Изцелител Исус Христос.
- Не е честно аз, саката и безполезна, да съм жива, а той да е мъртъв - мислех си аз. - Боже, не мога да живея така вероятно още тридесет години. Моля Те, вземи ме при татко.
Защо Бог беше толкова далеч и така мълчалив? Може би предците ми са направили голям грях. Може би Бог искаше да види в мен повече търпение... да, но аз бях търпелива и въпреки това все още бях болна. Ако Той не ми помогне, щях да намеря друг начин да се освободя от немощното си тяло. Но как? Да се обеся? С единствената ми ръка би било невъзможно. Да се отровя? От къде да намеря отрова? Ако можех да намеря нож или ножици... бяха заключени. Тези мисли бяха заменени от друга:
- Никога няма да бъдеш в Рая с татко и мама, ако сложиш край на живота си.
Като член на фамилия Саид имах правото да вляза в Рая дори и ако не успеех да спазя петте стълба на исляма, но самоубийството щеше да ми отнеме това право.
Тогава сигурно никога няма да бъда изцелена. Сърцето ми се сви и от очите ми потекоха сълзи. Точно тогава в своята безпомощност започнах да говоря на Бог, наистина да Му говоря - не като мюсюлманин, който използва заучени молитви и се обръща към Бога като през дълбока пропаст. Подтикната от огромната празнота вътре в мен се молех, сякаш говорех на Един, Който знае нуждите ми и обстоятелствата.
- Искам да умра - повтарях аз. - Не искам да живея повече и това е последната ми дума.
Не мога да обясня как, но съм сигурна, че думите ми биваха чути. Сякаш се вдигна някаква завеса, която ме делеше от източника на мир. Увих се добре в шала си, за да не ми е студено, и продължих да се моля още: но какъв ужасен грях съм сторила, че си ме оставил да живея по този начин? - проплаках аз. - Още когато съм се родила, майка ми е починала, след това си ме направил инвалид, а сега взе и баща ми. Кажи ми, защо си ме наказал така жестоко.
Тишината беше толкова дълбока, че чувах как бие сърцето ми. Няма да те оставя да умреш, ще опазя живота ти.
Беше тих, нежен глас, подобен на полъх, който мина над мен. Сигурна съм, че чух глас, че той говореше на Тоя език и че с него дойде нова свобода да се обръщам към Бога, Най-висшето Същество, който дотогава с нищо не ми беше показал, че знае за съществуването ми. Какъв е смисъла да ме опазиш жива попитах. Парализирана съм. Докато татко беше жив, споделях всичко с него. Сега всяка минута ми се струва като сто години. Отне баща ми и ме остави без надежда без причина да живея.
- Отново чух гласа, звучен и тих. Кой отвори очите на слепите, кой изцели болните кой освободи прокажените и кой възкреси мъртвите? Аз съм Исус, син на Мария. Прочети за мен в Корана.Не знам колко дълго продължи разговорът – пет мин. Половин час?
- Добре - казах аз. - Сега би ли й направила под-вързия.
Вечерта, когато всички утихнаха, отворих зелената, копринена подвързия и извадих Корана на урду. За момент задържах книгата в ръка. Много исках отново да чуя гласа, който ме уверяваше, че молитвите ми са чути и има надежда за изцеление. Инстинктивно разбирах, че за да го чуя отново, трябва да го послушам и да чета. И така, изпълнена с любопитство и тъга и без ни най-малка представа колко важно нещо правех, казах Бисмиллах, отворих книгата и започнах да чета:
,Ангелите рекоха: „О, Мариам! Аллах те благовества за Слово от Него, Името му е Месията Иса, синът на Мариам, знатен в земния живот и в отвъдния, и е от приближените [на Аллах]. И той ще говори на хората още в люлката, и като възмъжее, ще бъде от праведниците." (сура 54-55) - Бел. ред.).
- О, Исусе, сине на Мария, в свещения Коран се казва, че си възкресявал мъртви, изцелявал си прокажени и си вършил чудеса. Изцели и мен.
Когато се молех с тази молитва, вярата ми се усилваше. Странно, но през всичките години, докато отправях мюсюлмански молитви, не се почувствах сигурна, че ще бъда изцелена. Взимах броеницата, която донесох от Мекка, започвах с Бисмиллах всяка молитва, а в края добавях: „О Исусе, Сине на Мария, изцели ме." Постепенно молитвата ми се променяше, докато накрая между молитвите с всяко мънисто казвах: „О, Исусе, Сине на Мария, изцели ме." Колкото повече се молех, толкова повече ме привличаше тази неясна, второстепенна личност в свещения Коран, притежаваща власт, за която дори Мохамед не е претендирал. Къде пишеше, че Мохамед е изцелявал болни и е възкресявал мъртви?
- Само ако можех да говоря с някого - въздишах аз, но нямаше с кого. Затова продължих да се моля на пророка Исус, очаквайки да разбера повече.
Една сутрин, както обикновено, ме събудиха в 3 часа. Седях в леглото и четях стиховете, запечатали се вече в сърцето ми. Четях думите, а сърцето ми се молеше: „О, Исусе, Сине на Мария, изцели ме”. Изведнъж спрях и на висок глас изговорих мисълта, която напираше в ума ми:
- Вече толкова дълго се моля, а още съм парализирана.
Чух как някой бавно стана от леглото, за да приготви водата за ритуалното умиване преди сутрешната молитва. След малко леля щеше да дойде да ме види. Съзнавах всичко това, но мислите ми бяха изцяло съсредоточени върху моя проблем. Защо не получавах изцеление, въпреки че се молех вече три години?
- Виж, ти си жив и си на небето, а в свещения Коран пише, че си изцелявал хора. Можеш да изцелиш и мен, а аз все още съм парализирана.
Защо нямаше отговор, а само тази каменна тишина като подигравка на молитвите ми?
Произнесох отново името му и с отчаяние го помолих да облекчи състоянието ми. Пак нямаше отговор. Тогава извиках разтреперана от болка:
- Ако можеш, изцели ме - ако не, кажи ми. Нямах сили да продължавам така.
Трудно ми е да опиша с думи какво се случи после. Цялата стая се изпълни със светлина. В началото си помислих, че е от нощната лампа до леглото. Ала видях нейната едва мъждукаща светлина. Може би изгревът? Беше прекалено рано за него. Светлината ставаше все по-ярка; накрая стана по-светло от ден. Покрих се с шала. Много се уплаших.
После ми хрумна, че може градинарят да е включил външните лампи, за да освети дърветата. Правеше го понякога, за да опази зрелите мангови плодове от крадци или да полее на прохлада.
Надникнах изпод шала. Вратите бяха плътно затворени, прозорците - закрити с пердета и капаци. Различих фигури в дълги роби, застанали в средата на светлината на няколко крачки от леглото ми. Имаше дванадесет фигури в редица, а фигурата в средата, тринадесетата, беше по-голяма и по-светла от останалите.
- О, Боже - извиках аз и пот изби по челото ми. Наведох глава и се помолих.
- О, Боже, кои са тези хора и как влязоха тук през затворените прозорци и врати?
Изведнъж чух глас:
- Стани. Това е пътят, който търсеше. Аз съм Исус, Синът на Мария, комуто се молеше. Сега стоя пред теб. Стани и ела при мен.
Започнах да плача.
- О, Исусе, саката съм. Не мога да стана. Той каза:
- Стани и ела при мен. Аз съм Исус.
Докато се двоумях, той повтори същите думи. Продължавах да се съмнявам и той каза за трети път:
- Стани.
Аз, Гюлшан фатима, парализирана и прикована на легло в продължение на деветнадесет години, почувствах как в за мъртвелите ми крайници потича нова сила. Стъпих на пода и се изправих. Направих няколко крачки и паднах в подножието на видението. Къпех се в пречиста светлина, а тя грееше като слънцето и луната взети заедно. Светлината освети сърцето и ума ми и в този момент много неща ми станаха ясни.
Исус постави ръка на главата ми и аз видях в нея дупка, през която върху дрехите ми се спускаше лъч светлина и правеше зелената ми рокля да изглежда бяла.
Той каза:
- Аз съм Исус. Аз съм Емануил. Аз съм Пътят, Истината и Животът. Жив съм и идвам скоро. От днес ти си мой свидетел. Това, което видя с очите си, предай го на моя народ. Народът ми е твоят народ. Остани вярна и им предай това.
Той каза:
- Сега пази тази дреха и тялото си неопетнени. Където и да отидеш, ще бъда с теб. От днес ще се молиш така: „Отче наш, Който си на небесата, да се свети името Ти. Да дойде царството Ти, да бъде волята Ти, както на небето, така и на земята. Хлябът наш насъщни дай ни го нам днес и прости ни дълговете наши, както и ние прощаваме на нашите длъжници и не ни въвеждай в изкушение, но избави ни от лукавия, защото е Твое царството и силата, и славата во веки веков. Амин."
Накара ме да повторя молитвата и тя влезе дълбоко в сърцето и ума ми. Съдържаше едновременно красива простота и дълбочина и много се различаваше от молитвите, които бях учила от малка. В нея Бог се нарича „Отец" - това име се запечата в сърцето ми и изпълни празнотата в него.
Исках да остана там, в нозете на Исус, да се моля и да изговарям новото име на Бог - „Отче наш"... но Исус имаше да ми каже и друго:
- Чети в Корана, аз съм жив и идвам скоро. Това го бях учила и затова вярата ми в чутото порасна.
Исус каза още много неща. Изпълних се с радост.
Не мога да я опиша.
Погледнах ръката и крака си. По тях имаше плът. Ръката ми не беше съвършена, но въпреки това имаше сила, не беше вече суха и закърняла.
- Защо не я направиш съвсем невредима? - попитах аз.
Получих любящ отговор:
- Искам да бъдеш мой свидетел. Фигурите се издигнаха нагоре и изчезнаха. Исках Исус да остане още малко и извиках натъжена. После светлината си отиде и се озовах сама в средата на стаята, облечена в бяла дреха, с натежали от ослепителната светлина очи. Сега дори нощната лампа ги дразнеше и клепачите ми тежко се спускаха върху тях. Слепешком се приближих към шкафа до стената. В едно чекмедже намерих слънчеви очила - носех ги в градината. Сложих ги и вече спокойно можех да отворя очи.
Внимателно затворих чекмеджето, обърнах се и огледах стаята. Изглеждаше както когато се събудих. Часовникът продължаваше да тиктака на масичката до леглото; показваше почти 4 часа. Вратата беше плътно затворена; на прозорците висяха пердетата, пуснати докрай. И въпреки всичко очевидно не си бях въобразила случката, защото имах доказателство в тялото си. Направих няколко стъпки и още няколко. Ходех от стена до стена, напред-назад, напред-назад. Крайниците на парализираната половина от тялото ми бяха несъмнено здрави. О, каква радост изпитвах!
Благословение!
Публикации
Няма коментари:
Публикуване на коментар