Не успях да завърша изречението си. Задавих се в сълзи.... Тогава тихо, но убедително чух думи – не с ушите си, а дълбоко в духа си. Усетих как Бог говори:
„Ако ти и жена ти поведете хората Ми в молитва, за да призовават името Ми, никога няма да ти липсва нещо свежо за проповядване. Аз ще снабдя всичко, от което се нуждаеш ти и семейството ти, и залата ти никога няма да е достатъчно голяма, за да побере тълпите, които аз ще изпратя в отговор.“
Господ е обещал в словото Си, че ако викаме към Него, Той ще отговаря, ще привлича неспасените към Себе Си, ще излива Духа Си сред нас. Ако не викаме към Господа, Той не обещава нищо – абсолютно нищо. Това е толкова просто.
Следващия вторник вечерта се появиха около петнадесет човека. Нямах определена програма, а просто се изправих и поведох хората в хваление. От него се роди продължителна молитва. Усещах ново чувство на единство и любов сред хората. Бог сякаш ни спояваше един с друг. Не проповядвах. Имаше нова свобода да чакаме в Божието присъствие.
В следващите седмици заваляха очевидни отговори на молитвите ни. Постоянно се присъединяваха нови хора с таланти и умения, които можеха да ни помогнат. Започнаха да се появяват неспасени роднини и напълно непознати хора. Започнахме да мислим за себе си като за „спешно отделение“ на Святия Дух, където хора с духовни травми можеха да получат помощ.
Бяхме жив пример за това, което шотландския писател Андрю Бонар е написал през 1853 г.: „Бог обича да вижда как хората Му се убеждават от личен опит, че нямат друга надежда, освен молитва. В това се състои силата на Църквата срещу света.“
През повечето време викахме към Бога като група и всички се молихме на глас в единодушие, което продължава и до днес. Понякога образувахме кръг, хванати за ръце, друг път различни хора издигаха глас, изразявайки специално молитвено бреме.
Начинът за провеждане на молитвеното събрание не е толкова важен, колкото същността му – да се докосва до Всемогъщия, да викаш с цялата си същност. Атмосферата на събранието може да варира, същественото е да се срещнем с Бога на вселената, а не само с хората около нас.
В крайна сметка хората не бяха гладни за лъскави проповеди. Те просто искаха любов. Те искаха да знаят, че Бог може да ги повдигне и да им даде втори шанс.
Колкото повече се молим, толкова повече усещаме нуждата да се молим. А колкото повече усещаме нуждата да се молим, повече искаме да се молим.
Молитвата е източник на християнски живот, тя е спасително въже. Няма смисъл да говориш на човек изпаднал в кома. Затова и голямото наблягане на поучението в днешните църкви има толкова ограничени резултати.
Поучението е полезно само ако има живот, през който да протече. Ако слушателите са в духовна кома, това, което им казваме, може да е хубаво и достоверно, но за нещастие духовния живот не идва с учене.
На пасторите и църквите трябва да им стане достатъчно неспокойно, за да кажат: „Ние не сме новозаветни християни, ако нямаме молитвен живот.“
Подобно признание е доста смиряващо, но как иначе ще достигнем до преломен момент с Бога?
В Деяния 2:42 се казва: „И те постоянстваха в поучението на апостолите, в общението, в преломяването на хляба и в молитва.“ От тук виждаме, че молитвата е едва ли не доказателство за нормалния ход на една църква. Призоваването на Господното име е един от четирите главни критерия, изброени в този списък.
Ако моята църква или вашата църква не се моли, не трябва да се хвалим с правилните си доктрини или с това, колко души идват на неделните служби.
Всъщност с Керъл неведнъж сме казвали, че дори и десет хиляди души да идват на всяко събрание, ако в Бруклин Табернакъл някога спре да се движи духът на съкрушаване и призоваване на Господ, значи сериозно сме загазили.
Извадки от книгата на Джим Симбала: Свеж вятър, Нов огън.
Издава ИК „Менора Прес“
Благословение!
Пламен Шопов, http://bojieto-slovo.blogspot.com/
Публикации
Няма коментари:
Публикуване на коментар