Бог е разпределил на всеки от нас специфична мярка на вяра, но това не означава, че вярата остава статична. Например, пропорционално на способността резултатно да функционираме в Тялото (църквата), расте и вярата ни. По резултатно функциониране изисква увеличена вяра и обратно, растящата вяра довежда до по успешно функциониране. Обаче има винаги определено взаимоотношение между вяра и функциониране.
Вярата е израз на взаимоотношение с Бог, резултат от акта на подчинение, който ни въвежда в хармония с Божия план за нашия живот.
Като продължим да живеем в покорство и подчинение на Бога, нашата вяра ще ни даде способност да заемем мястото си и да изпълним функцията, която Бог е предопределил за нас. Тази вяра е изключително лична, специфична мярка, разпределена на всеки един от нас. Моята вяра няма да действа за вас; вашата вяра няма да действа за мен. Всеки един от нас трябва да има своя „мярка за вяра”, която да съответства на индивидуалната му функция в Тялото.
Спомням си, когато бях още млад християнин бях невероятно впечатлен от вярата, която видях в един зрял християнин, направил големи жертви за Господа и постигнал огромен успех. Веднъж, почти без да се замислям, казах: „Господи, не вярвам, че някога изобщо ще мога да имам такава вяра.” Неочаквано, Бог ми даде ясен практичен отговор: „Не можеш да имаш такава вяра, защото не ти е необходима!” Оттогава съм благодарен на урока, който научих.
Вярата, която Бог дава е пропорционална на задачата, която Той иска да изпълним.
По късно в служението си срещнах много християни, които очевидно, не бяха научили този урок. Те постоянно умоляваха и се бореха за вяра, и все пак тя никога не им достигаше. Очевидно липсваше хармония между вярата им и това, което те искаха да правят. Убедих се, че причината в повечето случаи не е, че Бог не им е дал достатъчно вяра, а че те са я насочили в погрешна посока. Те я прилагат за задача, която сами са си избрали, не за задачата, която бог, всъщност, е определил за тях.
Представете си крак, който се опитва да функционира с обута ръкавица или ръка с обувка на нея. Ясно е, че те няма да действат правилно. Не е задължително да има нещо не наред с четирите неща – крака, ръката, ръкавицата или обувката. Поотделно, всяко едно от тях е добро и годно за употреба. Но те са свързани погрешно. Ръката, която си обува обувка и иска да свърши работата на крака ще бъде непохватна и нерезултатна, както и кракът, който слага ръкавица и се опитва да действа като ръка. Но когато ръката си сложи ръкавицата, а кракът – обувката, хармонията се възстановява и се постига успех. Така е и с вярата, която Бог дава. Тя приляга на опредения човек.
В Евреи 4 авторът говори за вярващите, които навлизат в своето наследство. Той казва: „Затова ние, повярвалите, влизаме в тази почивка...” (стих 3). Вярата трябва да ни въведе в почивка. Веднъж намерили мястото си в даденото ни от Бога наследство, трябва да имаме дълбок от нищо не смущаваш мир в себе си. Може да има много натиск и опозиция, много тежка работа, но сред всичко това има и вътрешен мир. Постоянните борби и усилия почти сигурно показват, че все още не сме открили своето, определено от Бога място и функция. Ще бъдем непохватни като ръка в обувка или ще се препъваме като крак в в ръкавица.
Малко по нататък в 4-та глава на Евреи авторът казва: Затова, нека се постараем да влезем в тая почивка...” (стих 11). Изисква се старание. В християнския живот няма място за ленивост или безразличие. Трябва да разбираме целта, към която ще бъде насочено старанието ни. Основното насърчение не е да придобиваме вяра. Увещанието към нас е да намерим мястото си в нашето наследство – мястото в Тялото, за което Бог ни е определил. Веднъж успели да го намерим, ще можем да функционираме без непрестанни борби или усилия, толкова лесно, колкото е лесно за ръката и крака да вършат своята работа.
Откъс от книгата на Дерек Принс – Вяра, чрез която да живеем.
Благословение!
Пламен Шопов, http://bojieto-slovo.blogspot.com/
Публикации
Няма коментари:
Публикуване на коментар